Категория ‘Дух и вяра’
Теодосий премина бавно крачките, които го деляха от стареца, спъвайки се в неравния каменен под на килията, като чуваше ясно туптенето на сърцето си. Всичко околно той видя като в просъница само черните очи на пустинника, които го следяха, без да мигат, със съсредоточен и тежък поглед, останаха сами за себе си откъснати от тялото като два лъчисти пламъка. Старецът не помръдна устни, за да попита нещо, нито ръцете — за да го покани. Неподвижният и мълчалив поглед говореше сам, добър и едновременно изпитателен. Теодосий не ударжа и още далеч от него, падна ничком на земята пред нозете му, които можеше да достигне само с върха на пръстите си. Той прошепна със задавен от вълнение глас:
— Умна молитва! — възкликна Теодосий, — разтълкувай това слово, отче! Чувах вече да ми говорят за това чудно твое деяние, а как става това, не уразумявам ясно.
Отец Григорий не отвърна веднага, но блясъкът на погледа му стана тъй остър, че Теодосий си наведе очите към земята.
— Теодосие, с една дума ли искаш да ти дам уразумение? — отговори старецът бавно и сякаш укорно, като измерваше речта си. — Все също е то да научиш неукия да чете буквите изведнъж от алфа до омега. И не само че е трудно да се разправи, а и със сърце трябва да се възприеме.
— Умната молитва — повтори той — не е ни писана, ни съчинена, ни с думи се предава, нито се пее. Ала нищо да не ти кажа, чедо мое, е както да не дам гостоприемство на пътника, който тропа на вратата ми. Слушай това, що е най-малкото всред неизмеримото, уразумей не буквите, а отделните им черти, от които те са съставени.
И все по-съсредоточен продължи:
— Бог е мир, който се намира на другата страна на шума и суетата. Истинският разговор с Бога е безмълвието. Истинският разговор с Бога е безмълвието. Какво са нашите слова, що е гласът ни пред Неговото мълчание! Ако искаш да вършиш истинска молитва, подражавай на гусларя, който навежда главата си и обърнал, ухо към струните, изкусно удря потях, наслаждавайки се на техния напев. Гусларят нищо не вижда и не чува освен гуслата, с която се услажда. И умът във време на молитва не бива да внимава освен в Бога. Ясен ли ти е тоя пример, Теодосие? Моли се Богу не с думи, но с помисли. Защо искаме от Бога това и онова, като че Той не е в нашите сърца, в нас самите? В сърцето си търси Бога и чрез сърцето с Него говори. Истинското начало на молитвата е сърдечната топлота. Повтаряй неотстъпно в ума си: «Господи Иисусе Христе, Боже наш, помилуй ме!» — и това стига. Нека молитвата бъде кратка, за да не се вмъкне в душата чрез думите някаква прелест и съблазън и да смути твоя дух. Не променяй думите, тъй като не пущат корен дървета, които често се присаждат. Изгони своя ум от главата и го събери само в сърцето. Тоя, който може да събере всичките си мисли в една точка, прилича на острие. Тъпият предмет не може да премине през препятствие — него трябва да наострим и той ще прониже всичко. И да се пее е ненужно, и псалмопението не винаги е добро. Който се труди, нека пее, ти, като безмълствуваш, по е прилично да твориш умна молитва. Знай ти, Теодосие, безмълвието на пустинника прилича на сянка. Като че няма Бог, а Той е там, в него, нечут и невидим, също както слънцето, което не грее в сянката, а само я създава.
От прага на вратата Теодосий се поклони на двамата старци. Той не погледна отца Варсануфия, а само Григория Синаита. Преподобният го следваше със същия бляскав поглед, в който трептяха сълзи на благодарност и на бащинско умиление.
История на Исихазма
Исихазъмът е пътека на съвършенство в любовта към Бога, в пълното спокойствие на дух и тяло. Исихазъм идва от гръцката дума “исихия”, която преведена буквално значи мълчание. Но този превод не е най-добрият, по-точно е да се каже безмълвие.
В християнската аскетика методът за умствено вглъбяване, безмълвие и самоконтрол е известен под различни наименования: “умствено дело” /умное делание/, “сърдечно дело” /сердечное делание/, “сърдечно съзерцание”, умствено съзерцание”, “пазене на ума” и “пазене на сърцето” /сердечное хранение/, “сърдечно трезвение”, или само “трезвение” /трезвение в смисъл на будност, трезвеност, въздържаност/. Също се използват “сърдечно внимание”, “умствено безмълвие”, само “безмълвие”, “сърдечна молитва”, “умствена молитва”, “непрестанна молитва” и други. Всички тези наименования отразяват различни страни на метода, но по същество се отнасят за едно и също нещо. Те посочват или изразяват връзката на метода с ума, сърцето, насочеността на вниманието, характера на умствената дейност или спецификата на молитвата. Незапознатите с тази особеност изследователи могат да се подведат от това разнообразие и затова трябва да го имат предвид. Поради факта, че мълчанието като духовна практика е най-впечатляващата външна проява на метода, а умствената чистота и безмълвието – идеал, практикуващите го през 13-14 век и след това били наричани исихасти /от гр. исихия – мир, покой, безмълвие/. Оттам и цялото направление на съзерцателното монашество в Православието, добило популярност и разпространение по това време, носи името “исихазъм”.
Първите писмени сведения за учението и метода за умствен самоконтрол и безмълвие са от 4-ти и 5-ти век сл. Хр. в трудовете на писателите-аскети. Но описвайки метода, някои от християнските писатели се основават на съществуването на една много по-древна традиция, устно предавана от учител на ученик. Във времето на гоненията през първите три века ние не откриваме писмени указания за неговото прилагане. Вероятно това се дължи на специфичния начин на преподаване на метода устно и чрез лична връзка между учител и ученик в затворените християнски общности, както и поради преследванията. Може да се каже, че този метод представлява съществена част от Свещеното предание на Православната църква в областта на самовъзпитанието.
Най-ранни писмени сведения за практикуване на метода откриваме в Лавсаика на еп. Паладий Еленополски /4-ти век/, който обикалял и издирвал сведения за живота на християнските аскети, като се е срещал с някои от тях. Йоан Касиян описва през 5-ти век подробно живота на аскетите и отшелниците в пустините на Египет и Палестина, където методът е бил широко разпространен и съставя монашески устав. Подробно изложение на метода, макар и в символична форма, е написан също през 5-ти век от Исихий, презвитер Ерусалимски. Някои аспекти на метода се обясняват и в трудовете на Антоний Велики – основател на християнското монашество през 4-ти век. Негов съвременик е Макарий Египетски, също аскет и съзерцател. През 5-ти век се подвизават Евагрий монах, Теодосий Велики, Марк подвижник, Исая отшелник. Загатвания и споменавания на метода срещаме и при редица по-късни автори – бл. Диадох, Йоан Карпатски, Максим Изповедник, авва Филимон, Филотей Синайски, преподобни Теогност, Исаак Сирин, Йоан Лествичник, и редица други, живели в периода от 5-ти до 8-ми век. През 10-ти и 11-ти век срещаме по-подробно описание и наставление в метода от Никита Стифат – автор на “психологически глави за очистването на ума”, от Симеон благоговейни и от Симеон Нови Богослов. Последният е плодовит автор на богословски трактати, нравствени слова и религиозна лирика. Предполага се за един трактат от това време, подробно обясняващ психофизичната страна на метода, че е негово дело.
Имаме всичките основания да смятаме, че през 10-ти век в България Иван Рилски е практикувал метода на вглъбяването умствения самоконтрол и безмълвие. Вероятно той е и един от първите, въвел го в нашата страна. Създал е около себе си група от последователи, на които е бил наставник. Кои са нашите основания за това твърдение? Първо – в своя “Завет” той споменава един от основните елементи на метода – непрестанната молитва, като посочва и формулата й. Второ – съветва учениците си да изучават трудовете и да следват примера на ранно християнските аскети, като посочва конкретни имена – Антоний Велики, Ефрем Сирин и Теодосий Велики, за които се знае, че са практикували метода и са оставили наставления и ученици. Трето – отшелническият живот, който е водил в уединение и мълчание, се практикува от напредналите в тази духовна практика. Въпреки, че в завета си Иван Рилски никъде пряко не дава точно описание на метода, на основата на горепосочените факти имаме пълно основание да смятаме, че той е практикувал метода на умствения самоконтрол и вглъбяване, постигнал е високите степени на безмълвието и е наставлявал ученици, вероятно създавайки школа, която е съществувала известно време след неговата смърт. Според еп. Партений, Прохор Пшински, Гавраил Лесновски и Йоаким Осоговски – известни аскети и отшелници, живели непосредствено след Иван Рилски и канонизирани от Българската православна църква за светци, са били негови последователи.
С течение на времето, поради устното му разпространяване от учител на ученик и високите морални изисквания, вътрешната съзерцателна същност на метода постепенно се изгубва. Така при масовото си разпространение православното монашество придобива предимно външен, действен характер. Само на отделни места ограничени групички продължават да прилагат метода. Всред миряните той напълно се изгубва.
Постепенно монашеството придобива предимно действен характер – държало се е най-вече на външната добродетелност и изпълнение на Божиите заповеди. Етиката е имала нормативен характер. Чистотата на мислите е била съблюдавана, доколкото се е изисквало за изповедта, но собствените мотиви не са били наблюдавани, нито изследвани. Това не е представлявало нравствено изискване или критерий за нравствена чистота.
През 14 век Григорий Синаит, ревностен търсач на истината и поборник на стремежа към нравствено съвършенство, обикаля различни манастири, скитове и отделни отшелници из Синай, пустините на Египет и Палестина. Научавайки за метода, той издирва практикуващи, учи се при тях и така наново възстановява същността му и започва да го популяризира. Пристигайки в Света гора Атонска, той остава неразбран и неприет от монасите там. По това време негови ученици стават и редица българи, всред които са Ромил Видински и Теодосий, който по-късно става Търновски патриарх. Благодарение на неговото застъпничество, българският цар Иван Александър подкрепя каузата на Григорий Синаит. Той дарява земи и материални средства за създаването на манастир на българска територия в областта Парория, намираща се на границата между България и Византия. Тук се изгражда духовна школа, в която монасите биват обучавани в приложението на метода. В тази школа ученици освен Теодосий са бъдещият константинополски патриарх Калист и още редица други монаси от всички части на Балканите и Византия. Така тя се оформя като международен център, спомогнал за разпространението на ученията и метода на исихазма. Тук, в “созополската пустиня”, Григорий Синаит пише своите прочути “Наставления за безмълвстващите”. В България започва силно разпространение и развитие на този начин на живот – доказателство за разцвета на съзерцателното монашество през 14-ти век днес са скалните манастири край с. Иваново и р. Русенски Лом, Аладжа манастир край Варна, Килифаревската школа, основана от патриарх Теодосий Търновски – ученика на Григорий Синаит. Тук се обучават Евтимий, ученик на Теодосий и след него патриарх Търновски, Григорий Цамблак и българинът Киприан, който по-късно става Киевски и Московски митрополит и разпространява метода там. След Теодосий в школата, ръководена от Евтимий, се подготвят книжовници и опитни практици, които разпространяват учението за умствения самоконтрол и в другите страни на Балканите и Русия. В по-късните години от живота си Синаит бива признат и приет и от монасите на Света гора, където методът наново се разпространява и съхранява през вековете.
България има сериозен принос в запазването и разпространението на този метод основно в две направления – подкрепя дейността на Григорий Синаит от една страна и подготвя книжовници и духовни наставници с практически опит, които разпространяват учението всред другите православни народи – предимно в Румъния и Русия.
Най-широко разпространение, вследствие на делото на Григорий Синаит и неговите ученици, исихазмът получава между 13 и 15 век във Византия и на Балканите. По времето на крал Стефан Душан той се разпространява широко и сред монасите в Сърбия. Наименованието “исихазъм” става израз не само на практиката на метода за вглъбяване и умствен самоконтрол, но и на цялостния начин на живот, начин на мислене и мироглед. През 14-ти век исихазмът вече се оформя като самостоятелно учение и доктрина, съдържаща в себе си метафизични, философски и педагогически възгледи и страни. Благодарение на активната книжовна и апологетична дейност на солунския епископ Григорий Палама, исихазмът е признат от Православната църква като учение. Неговото учение за неръкотворните или нетварните /невеществени, нематериални/ божествени енергии е прието и влиза в догматическото учение на Православната църква като официална доктрина. На свиканите църковни събори в Константинопол Палама оборва своите опоненти Варлаам и Акиндин. Вероятно малцина знаят, че българите спасяват от робство Григорий Палама, като го откупуват от турски плен.
Мюсюлманското нашествие на Балканите слага край на този разцвет и през следващите векове главно в Света гора Атонска и в Русия остават единствените по-големи центрове, където методът се практикува и преподава. В Гърция, България и в другите православни страни постепенно по-големите манастири и духовните школи биват разбити и монасите, подръжници на този начин на живот, се отправят към Света гора, където намират убежище. През 18-ти век известен книжовник и опитен духовен наставник в учението и метода за умствения самоконтрол е Паисий Величковски. Той пребивава в Хилендарския манастир на Света гора по същото време, когато там е бил послушник и българинът Паисий, който по-късно написва “История славяноболгарская”. Имаме основание да смятаме, че Паисий Хилендарски в годините на своето послушание е бил обучаван, или най-малкото е бил запознат с метода на умствения самоконтрол. Според нас фактът, че Величковски избира именно Хилендарския манастир, достатъчно красноречиво говори в подкрепа на твърдението, че той е намерил разбиране и подкрепа от манастирското братство и от игумена Лаврентий – кръвен брат на Паисий Хилендарски. По-късно Величковски заминава за Молдова, където създава школа и развива усилена книжовна дейност. Мнозина автори смятат, че неговата активна дейност подготвя основите на руското религиозно възраждане през 19-ти век. През 18-ти век на Света гора с активна книжовна и просветителска дейност всред монасите и като опитен наставник се проявява и гръцкият монах Никодим Светогорец. Той, заедно с Макарий Коринтски съставят сборника “Добротолюбие” в два тома [3, т. 5, с. 528], съдържащ основните съчинения на християнската аскетика и най-вече тези, които се отнасят до учението и практиката на вглъбяването, умствения самоконтрол и безмълвие. През 1782 година сборника излиза в два тома на гръцки език. Няколко години по-късно Паисий Величковски го превежда и издава и на славянски език. По-късно “Добротолюбие” оказва силно възраждащо влияние на духовния живот в редица православни страни.
В Русия през 15-ти и 16-ти век се подвизава и разпространява метода Нил Сорски, който написва ръководство за подвижници, в което систематизирано излага основите му. Той е считан за основател на скитския живот в Русия. По-късно големи центрове и духовни школи се създават в Оптинската пустиня, Троицко-Сергиевската лавра, Киевопечорската лавра, Валаамският манастир и други. В целият православен свят остават известни имената на Сергий Радонежки, Тихон Задонски, Серафим Саровски. Във втората половина на 19-ти и началото на двадесети век еп. Теофан Затворник се проявява като голям практик, книжовник и религиозен педагог, автор на много трудове в тази област. Неговият принос за религиозния подем в Русия през 19-ти век е съществен. Сам практикувайки метода на съзерцателната молитва и умствения самоконтрол, той се затваря доброволно в мълчание и уединение години наред в килия /откъдето произлиза и прозвището Затворник/, и от там с писма ръководи и наставлява духовния живот на редица монашески и църковни братства и миряни. Благодарение на неговата интензивна преводаческа и редакторска дейност “Добротолюбие” бива преведен на руски език и излиза като разширено и допълнено с нови текстове издание в пет тома през 1877 година.. Отдавайки специално внимание на съзерцателния метод за умствен самоконтрол и безмълвие, еп. Теофан отделя целия пети том за подбрани трудове на аскети и съзерцатели, писали в тази област. По същото време с активна пастирска дейност се занимава и отец Йоан Кронщадски – също практикуващ метода. Идването на комунистическият режим на власт, терорът и насилието срещу църквите в Русия прекъсва религиозния разцвет. Като последен отблясък е издаденият през тридесетте години на 20-ти век от Валаамския манастир сборник “Об молитве Иисусовой”, в който старците – наставници от манастира, предвид погромите и дори физическото унищожение на по-изявените духовници, си поставят за цел да съхранят и запазят за бъдещите поколения учението за умственият самоконтрол и непрестанната молитва. Те събират беседи и наставления от опитни в практиката духовници, както и основните трудове в тази област от патристичната литература и ги издават в сборник с посоченото по-горе наименование. След 1990 година еп. Теофан Затворник и отец Йоан Кронщадски са канонизирани от Руската православна църква за светци.
В края на 19-ти и началото на 20-ти век в Гърция като опитен религиозен педагог и наставник в метода на умствения себеконтрол се проявава Нектарий Егински, който също е канонизиран от Гръцката православна църква за светец. През двадесети век на Света гора Атонска продължават да съществуват монаси и наставници, прилагащи метода за вглъбяване и умствен самоконтрол и живеещи съответния начин на живот. През 1946-1947 година биват преведени на румънски език от известния богослов и наставник отец Станое и излизат четири тома на “Добротолюбие”. Оформилият се около него кръг от млади богослови и епископи, живеещи в духа на наставленията на “Добротолюбие”, допринася много за духовния подем в Румъния, който се забелязва през двадесети век. Влиянието на сборника се разпростира не само върху монашеството, но и върху живота на Църквата като цяло.
Преводи на “Добротолюбие” излизат и на английски език в началото на петдесетте години на двадесети век, а малко по-късно се появяват преводи и на френски, немски, италиански, испански и финландски. Така ученията за вглъбяването, умствения самоконтрол, безмълвието и нравствената чистота на християнските аскети и в частност на тези от Православието, стават достъпни за международната общност.
Какво е състоянието днес в нашата страна? В България този метод се прилага в Княжевския девически манастир край София и от някои миряни от кръга от вярващи около него. Практикуван е от руският архиепископ в България Серафим /Соболев/, от него е предаден на архимандрит Серафим, а той от своя страна на някои свои ученици. Практикуван е и от макариополски епископ Николай, от архим. Климент Рилец, схимонах Серафим /йером. Давид/, еп. Иларион и от други монаси и някои светски лица. Методът днес се прилага от много ограничен кръг от вярващи и не е познат всред широките кръгове на свещениците и миряните, въпреки излезлите напоследък книги, които го описват. Знаят се само отделни елементи от външната страна, но в дълбочина учението за помислите и ума остава непознато.
От Методий Ангелов
Исихастки светоглед и приемственост със светския живот
Когато говорим за исихазма в средата на XIV в. трябва да имаме предвид излизането му от монашеската килия и превръщането в начин на живот на православното византийско общество, откриващо в рамките на земния живот възможност за реално съединение с Бога. Показателен в този смисъл е случаят с бъдещия патриарх Исидор, когото св. Григорий Синаит отказал да постриже за монах с думите: “Не искам ти да живееш тук в пустинята или планините. Защо да го правиш? По-добре иди в света сред миряните и монасите, които са там, за да служиш като образец за всички тях…както с безмълствие, така и със словото си.” (Патриарх Филотей, Житие на Исидор, 22) Подобни думи предполагат, че вътрешната молитва е възможна и в града, и в пустинята – мистицизмът и обществото не са по необходимост несъвместими или взаимно изключващи се. Ще посочим два примера от житията на св. Исидор и на св. Григорий Палама, оставени ни от техния приятел и житиеписец патриарх Филотей, като доказателство на това търдение. Изпълнявайки послушанието си към своя духовен учител през 1325 г. св. Исидор се връща от Св. Гора в Солун, за да да следва призванието си на “градски исихаст”. Тук той се среща със св. Григорий Палама и двамата участват в една духовна общност от монаси, миряни и мирянки, които се интересували от въпросите на духовния живот. В Солун през 1326 г. св. Григорий Палама, по настояване на своите приятели приема ръкоположение. Тогава е бил на 30 години, каноническата възраст за ръкополагане в свещенически сан във Византия. Не след дълго той се отделя заедно с десетима други монаси в пустинята на планината близо до Верея.
Във Верея св. Григорий прекарва 5 дни от седмицата в пълна самота, мълчание и “непрестанна умна молитва”. Неговото все още крепко здраве му позволява да се предаде на сурова аскеза. В съботния и неделен ден той излизал от усамотението си, за да участва в Св. Литургия и да беседва с братята-пустинници.Такъв начин на живот се е предписвал от преданието на исихазма още от неговото зараждане – той е представлява синтез между общежитийното и пустиническо монашество и способства по този начин за хармоничното развитие на духовния живот, обединявайки и двете форми.
Св. Филотей съобщава за един интересен спор, представляващ интерес за историята на исихазма през XIV в. Някой си монах на име Йов, живеещ недалеч от пустинята на св. Григорий Палама, твърдял, че постоянната молитва е възможна единствено за монасите. Палама решително отхвърлил това мнение, твърдейки, че заповедта на апостол Павел “Непрестанно се молете” (1 Сол. 5:17) се отнася за всички християни без изключение. Раказвайки този епизод св. Филотей несъмнено се е стремял да подчертае една важна черта на исихазма от това време – неговата откритост към духовните нужди на цялата Църква, която представлява един духовен организъм и едно цяло между епископи, свещеници и миряни.
Важно е да отбележим, че св. Григорий Палама и учениците му не претендират за разпространение на някакви езотерически, аскетически методи, предназначени само за тесен кръг избранници, отличаващи ги от останалата маса вярващи, а отстояват изконната близост между Бога и човека, в която се намират всички християни, благодарение на Въплъщението Божие. Цялото богословие на св. Григорий Палама систематически концептуализира този основополагащ момент.
Същото мнение е много категорично изразено от приятеля и поддръжник на Палама Св. Николай Кавасила (1320-1397/8). Като човек, който вероятно никога не е приемал монашеската схима, Кавасила поддържа тезата, че всеки може пази в себе си мисълта за Бога, независимо от своето занимание. Негов е знамения пасаж, в който се казва, че постоянната молитва е определено една реална възможност за мирянина:
“военачалникът може да продължи дава заповеди, земеделецът да обработва земята, занаятчията да практикува занаята си… Не е необходимо да се оттегляш в пустинята, да ядеш необичайна храна, да сменяш одеждите си, да поставяш в опасност здравето си, или да се опитваш да се излагаш на някакво друго необмислено действие. Можеш да останеш у дома си, да не се лишиваш от притежаваното и пак да живееш с такива мисли”
Според Кавасила вътрешният покой и практикуването на постоянната молитва може да съществува дори там, където почти или напълно отсъства външната тишина, защото истинското бягство от света няма пространствени, а духовни измерения и истинската пустиня е винаги пустинята на сърцето. За повечето хора може да е по-лесно да следват исихията в уединение, но по принцип исихасткият път е отворен за всички – от значение е вътрешната дисциплина, а не външният начин на живот.
Идеалът за непрестанната молитва, упражнил решаващо влияние върху духа на източното православно монашество и византийското общество през XIV в., намира своето погрешно и изопачено тълкуване в сектата на мaсалианите. По-надолу ще спрем вниманието си на отношението на св. Григорий Палама към тази секта, защото един от най-честите упреци, отправяни към него от тогавашните му противници е, че е мaсалианин.
Мaсалианството е аскетическо движение, разпространено в Сирия, Близкия Изток и на Балканите, което тълкува думите на апостол Павел “Непрестанно се молете” (1Сол. 5:17) със сляп буквализъм. Мaсалианите разглеждат “молението” като медитативна дейност, която изключва всички останали занимания: да се молиш, означава за тях да казваш устно молитвите, поради което е невъзможно всяко друго занимание – умствено или ръчно. Те не бива да работят: градинарстват, готвят, мият, чистят своето помещение или да отговарят на писма. Затова мaсалианското движение се състои от духовен елит на “молещите се” – мъже и жени, чиято единствена дейност е молитвата, и за чиито материални нужди се грижат редовите вярващи. Масалианите били привърженици на един дуализъм, приписващ сътворението на света от сатаната и вселяващ във всеки човек по един демон. Масалианите делят хората на три категории, от които най-висшата е на непрестанно молещите се, от там и името им еухити (????-молитва), които могат с продължителната си молитва да прогонват злия демон и се подготвят за мистично единение с Бога.
Подобно разбиране, или по-точно неразбиране на постоянната молитва бива бързо и категорично осъдено като еретическо от Църквата, поради социалната му и духовна неприемливост. От социална гледна точка подобно мислене превръща аскетичния живот в напълно паразитиращ и зависим от подаянието на другите. Точно обратното е тълкуването на непрестанната молитва от православното монашество, което от зараждането си е настоявало, че монахът, независимо дали е сам или в общежитие, при нормални обстоятелства трябва не само да се самоиздържа, но и да подпомага нуждаещите се. От източните монаси се изисква да имат изострена чувствителност спрямо “ближния” в света и да се ангажират с организирането на “активни дела” – издържане на училища, болници, приюти, т.е. да осъзнават не само духовните си задължения към света, но и материалните.
Интересно е да отбележим като факт за социалната атмосфера през XIV век, обвинението на някои извори от епохата към масалианите за тяхната сексуална разпуснатост по псевдорелигиозни мотиви. Това без съмнение се дължи на цялостния нравствен упадък през 14 в., който засяга всички прослойки на обществото и отслабва предпазните му сили за деструктивното влияние на еретическите учения на богомилите и масалианите, чиято проповед винаги се радва на успех в смутни времена, когато централната политическа власт е в упадък.
През XIV век Византийската църква се намира в тежка криза. Общата политическа нестабилност, вътрешните разделения в Църквата и интелектуалният и нравствен упадък на част от клира, довеждат до смут и недоволство сред народа. Обърканото паство търси разрешение на потискащите го духовни и материални проблеми и е склонно, в една наситена с демони и магии атмосфера, да приеме всяко странно учение, дори най-еретичното. В такава обстановка запазването на чистотата на Православната вяра е основният императив за Църквата и за нейните най-изтъкнати духовници, сред които е св. Григорий Палама. Това обяснява и разцвета на исихасткото движение по онова време.
Налага се да припомним, че паламизмът предизвиква яростна реакция от страна на някои църковни кръгове във Византия. Водачите на тази опозиция – калабрийският монах Варлаам и историкът Никифор Григора, в стремежа си да дискредитират Палама и исихастите, поради придържането им практиката на вътрешната молитва и използването на специфична психосоматична техника в комбинация с Иисусовата молитва, ги обвиняват в масалианство, което тогава се приема за идентично с богомилството. Абсурдността на това обвинение е очевидна. Самият св. Григорий Палама осъжда “проклетите масалиани, които смятат, че онези сред тях които са достойни, съзерцават Божията същност”. Основоположният принцип на масалианството за дуалистичното противопоставяне между душа и тяло е несъвместим с исихастката концепция за психосоматичното единство на човека; за исихастите човешкото тяло само по себе си не е зло, а храм на Св. Дух и може да бъде преобразено и обожено от Духа именно в този живот, чрез причастността му към несътворените божествени енергии.
Някои съвремнни историци репродуцират погрешната интерпретация на споменатите опоненти на св. Григорий Палама (смесването и подмяната на паламизма с масалианството), което не им позволява да правилно да разберат ролята и значението на исихазма през XIV в. В резултат на това неразбиране паламизмът неоснователно бива обвиняван в множество исторически прегрешения към обществото. Пример в това отношение е трактовката на Димитър Ангелов, който без колебание категоризира исихазма през XIV в. като асоциално и мистическо учение, откъснато от света:
Построена на идеята за отчуждение от света, исихастката сотирология свидетелства за един специфичен за средновековната мисловност феномен: мнозина хора са недоволни от това, което ги заобикаля, съзират гнета и неправдите, бедствията и злините, породени в условията на съществуващия обществен строй. Недоволството им намира израз обаче не в стремеж да се създаде по-добър свят, като се коригират неговите недъзи, а в решение да се напусне светът, да се обърне гръб на ненавистната действителност и да се търси избавление в мистичните сфери на божието царство. Това е веруюто на исихаста, стремящ се да ускори колкото е възможно по-скоро желания момент за спасение на душата си. Борческото начало, доколкото го има в учението на исихазма, не е насочено срещу реалните неправди на социалната и политическа действителност, а срещу противниците на човешката душа, в лицето на пороците и демоните. Касае се за възприемането и осъществяване на строго индивидуалистичен идеал, лишен от социална насоченост, от стремеж за борба срещу един изпълнен с противоречия свят.[7]
Без да коментираме историческата несъстоятелност на това твърдение, подчинено на тенденцията да се тълкува миналото, посредством понятия и концепции от съвременността и други исторически епохи, ще посочим, че подобни спекулации се нуждаят от сериозна ревизия и действително изясняване на социалното учение на исихазма, концептуализирано в произведенията на св. Григорий Палама и въплътено в неговите действия.
Св. Григорий Палама, който на млади години напуска Константинопол с възможностите за светска кариера, и се отегля в Света Гора с единствената цел да търси Бога чрез пост и мълчание, завършва живота си като личност, която играе решаващата роля в големите политически и църковни кризи на своето време. Монахът, казва Евагрий Понтийски в знаменитото си размишление, е “отделен от всички и в единение с всички”. Това изречение определено се отнася за Палама и за мнозина други видни исихасти.
Последователността на мълчание и думи, на отегляне и обратно връщане към делата на света, на самовглъбявне и пастирско наставление, характеризират духовния път на св. Григорий Палама. Моделът на бягството, последвано от завръщане слага отпечатък върху исихасткото движение и ни помага да оценим правилно приноса, който то влага към византийската култура.
На първо място, последователността бягство-завръщане е ясно разграничима в живота на св. Григорий Палама. През първата си част от житейския си път на зрял човек, от 20-та до около 40 -та му година, откъсвайки се от обществото той се отдава на отшелничество първо на Св. Гора, после в околностите на Верия, и накрая пак на Св. Гора. Като изключим трите години прекарани във Великата Лавра и за кратко като игумен на манастира Есфигмен, по-голямата част от времето Палама прекарва не в манастирски общежития, а в отделни скитове, възприемайк петдневния режим: от понеделник до петък той пребивава в строго усамотение, в пълно безмълвие и в “непрекъсната умна молитва”, по думите на св. Филотей, а в неделя се присъединява към другите отшелници за приемане на Светото Причастие и общение с тях. Палама приключва рязко с отшелническия период, когато е в началото на 40-те си години, а последните две десетилетия прекарва не в пустинята, а в града в активна политическа и обществена дейност.
Принуден да стане говорител на светогорските монаси срещу атаките на Варлаам, той се мести първо в Солун (1337-1341), а после и в Константинопол, навлизайки в света на сложните политически дебати и разгорещените богословски противоречия. Избран за архиепископ на Солун, втория по големина и значение град във Византийската империя, той поема грижата за паство, дълбоко разкъсвано от граждански борби и противоречия, но скоро се доказва като способен водач и администратор, посветил се категорично на борбата срещу социалните неправди.
Така Палама съчетава по-забележителен начин активния и съзерцателен живот. Нещо повече, както отбелязва Йоан Майендорф, Палама посочва за свои духовни наставници и учители в исихастката практика личности като константинополския патриарх Атанасий и филаделфийския митрополит Теолипт. И двамата подобно на него самия, съчетават съзерцанието и действието, като пряко се включват в религиозните и културни движения на своето време.
Автор Цветомира Антонова
Практика в Исихазма
В завета на Св. Иван Рилски, както и в житията на много пустинници като Кирияк Отшелник, можем да открием много от практиката на съзерцателното монашество. Тази практика основно се разделя в три посоки: послушание, смирение или дисциплина; добродетелност или правилен начин на живот; непрекъснато бдение, непрекъсната будност или непрекъсната сърдечна, умна молитва (обикновено под сърце се разбира умът).
Дисциплина
Виждайки, че Кириак е все още твърде млад, свети Герасим му наредил да живее при него в манастирското общежитие и да се труди в различни послушания.
Из житие на преподобния отец Кириак отшелник
Възпитаването на дисциплина е основно и първо условие за пустинника, за да може той да продължи своята практика. Без дисциплина нито добродетелта, нито съзерцанието в бога са възможни. Ето защо първото нещо към което се стреми послушникът, решил да отдаде живота си на общение с бога, е да се научи на смирение и послушание.
Добродетелност
По-лесно е камила да мине през иглени уши,
нежели сребролюбив да влезе в царството небесно
За да постигне своята дисциплина и смирение, практикуващия аскеза на сърцето отдава целия си живот на добродетелност. За християнската добродетел можем да прочетем, както в многобройните притчи на библията, така и в безбройните трудове на знайни и незнайни, минали и по-съвременни христиански отци, монаси и светии. Такива са както заветът на Св. Иван Рилски, така също „Стълба на добродетелта“ от Св. Йоан Лествичник, „Стълба на добродетелта“ от Архимандрит Тадей Шабулович и много други.
Стълба на добродетелта
„Лествица към рая“ от Свети Йоан Лествичник
Tази свещена книга става класическа не само за монасите, но за „земни царе и всички народи, князе и земни съдии, юноши и девойки, старци и деца“. Мъдростта на св. Йоан е била цитирана при подходящи поводи от царския палат към пазарния площад и оборите. Защото „светлина за монасите са Ангелите, а светлина за всички човеци – монашеският живот“ (Стъп. 26:31). Тридесет стъпала съдържа книгата – равни на тридесетте години от скритият живот на Спасителя. За интелигентния читател всяко от тях и сега има своя смисъл.
***
Ако връх на лакомията е това, че човек принуждава себе си да взема храна дори когато не иска да яде, то върхът на въздържанието е това – и при потребност от храна да измъчваме нашата невинна плът с въздържание.
Ако граница на блудството е това, когато някой проявява похотливост и към животните, и дори бездушните творения, то границата на чистотата се състои в това, към всички да имаме такова чувство като към неудушевените предмети.
Ако крайна степен на сребролюбието е това, когато човек не може да събира богатство или не се насища на него, то висотата на нестяжанието(отказ от придобиване на материални блага) се състои в това, да не щадим и своето тяло.
Ако крайна граница на унинието се счита това, когато някой и при пълен покой няма търпение в нищо, то връх на търпението справедливо се нарича това, ако човек намирайки се в скръб и притеснение да се чувства радостен.
Ако бездна на гнева означава това, когато човек и насаме се гневи, то дълбочината на дълбокотърпението се показва в човека тогава, когато той остава еднакво спокоен и в присъствие, и в отсъствие на онези които злословят.
Ако крайно тщеславие(самохвалство) се показва тогава, когато човек невиждайки при себе си никого, който да го похвали, проявява тщеславни постъпки(суетност), то признак на пълна липса на тщеславие е, че и в присъствие на други той никога не бива ограбван от тщеславна мисъл.
Ако знак на гибелта, т.е. гордостта, е когато някой се превъзнася и с малки и незначителни дела, то спасителният признак на смирението е да мислим смирено за себе си дори при големи начинания и съвършенства.
И ако знакът на пълното поробване от страстите се състои в това, че човек бързо се подчинява на всичко, което тайно се посява от бесовете, то считам за признак на светото безтрастие това, когато някой може истински да каже с Давид:
- Развратено сърце ще бъде прогонено от мене (Пс. 100:4), и не зная как то е дошло, защо е дошло и как си е отишло; към всичко това аз съм безчувствен, бидейки напълно съединен с Бога и надявайки се винаги да бъда с Него. Тъмнината не търпи появяването на светлината. Няма вече болест, когато се възвърне здравето. Когато се яви безстрастието, вече не действат страстите.
Който се е удостоил да бъде в това устройство, той още приживе, бидейки в плът, има в себе си Самият Бог, който го ръководи във всички думи, дела и помисли!
Исихия – безмълвие, умна молитва
Бог е мир, който се намира на другата страна на шума и суетата. Истинският разговор с Бога е безмълвието. Истинският разговор с Бога е безмълвието. Какво са нашите слова, що е гласът ни пред Неговото мълчание!
Исихията, безмълвието е инструментът водещ сърдечния пустинник, до просветлението – безсловестното познание идващо от бога, и е основния компонент на исихастката практика, както личи и от името на това християнско движение. Този трети аспект на исихастката практика – умната молитва, съзерцанието, за любознателните е може би най-мистичният, но и най-неразбраният. Най-вероятно това е и една от причините много хора вълнуващи се от духовното самоусъвършенстване да обръщат глави към източни учения за медитация и окултизъм, без да съобразяват факта, че едно прекрасно и истинско духовно учение ни е завещано от стотиците християнски отци живяли по нашите земи, пренесли го тук и съхранили го за нас и идните поколения.
Съзерцателната молитва е съвсем естествен резултат от първите дава аспекта на исихастката практика – дисциплината и добродетелта. Изчистилият сърцето си от суетни и порочни мисли и желания, научилият се с една заповед да подчини непокорният си ум, е в непркъснато внимание и общение с бога и неговия мир. За него вече не съществуват болестите, нещастията, случайността и късмета, а той постоянно пребивава в божията любов и насладата от земния живот, независимо от обстоятелствата на неговото съществувание. За такъв човек смъртта вече не е заплаха, тъй като той е открил вратата към вечния живот на душата. Ето защо тук не е важно какви точно са думите на кратката молитва, която ни въвежда в непрекъснато внимание и безмълвие на ума и сърцето, а е важно да се разбере, че всеки компонент на исихастката практика е резултат и в пряка зависимост от останалите.
Неспособността на повечето хора обаче да прозрат това и да научат душата си на покорсвто и смирение за постоянно, а не само когато са болни и отчаяни, е и най-голямата бариера към умната молитва и досега с бога. Затова и хората са склонни с лекота да търсят, като блудни синове умозрение и истина в много различни други учения и когато те не ги постигнат са склонни да се заблуждават с обратното, че са ги открили някъде там, без да си дават сметка, че много от тези учения са единствено и само за нечия користна облага, независимо по къкъв начин тя е била завоалирана. Когато търсещия разбере това той е разочарован и склонен отново да се насочи към друго такова учение и започва безкрайното лутане на душата, което води единствено до отслабването на духа. Когато навредят на духовете си, вместо да ги извисят, хората обикновенно се завръщат отчаяни и разкаяни, но без да осъзнават, че вече не могат да направят много за духа си, освен да се надяват да бъдат простени и помилвани за слепотата си, която ги е съпровождала през целият им живот.
Блажени са милостивите,
защото те ще бъдат помилвани
Блажени са кротките,
защото те ще наследят света
Блаженни са не суетните
защото тяхно е царството небесно
Блажени са чистите по ум
защото те ще видят бога